Сигналът „свободно“ е в телефонната слушалка: – „Алооу“ чувам плътния глас на татко. „Здравей, приятел, какво правиш? Гласът става ведър: „Аааа, хайде да ми се обадиш по-късно, пукам пуканки сега“. „Лелеее, така ли, ще направя и аз“ и затварям. Представих си го до селската печка, звука на дървата в нея, пукота на пуканките в тенджерата… включвам котлона, вземам тенджерата, олиото … връхлитат ме спомени. Студена зимна нощ, градът е потънал под дебелата снежна покривка. Семейството се е събрало в топлата кухня, чува се звукът на пукащите пуканки, разнася се ароматът им, капакът се надига и белите, приличащи на пеперуди пуканки започват да изпадат от тенджерата. С батко очакваме с нетърпение първата доза да бъде изсипана в синята тавичка, лакомо пълним в устите си… Детският спомен се разлива в усмивка.
Вземам шепа от синята царевица – малки зрънца с цвят на мастило, котлонът е включен, тенджерата е загряла, сипвам олио … не е нужно да отмервам количеството, ръката си знае сама кога да вдигне бутилката. Зацвърчава олиото и изсипвам зрънцата, напудрям ги с мъничко сол. Разнася се аромат на загрята царевица, с две – три движения ги разбърквам и покривам с капака. Секунди пет – шест и зрънцата подемат своя танц, бунтуват се, пукат като новогодишна заря. Затихват … някоя заблудена изпуква … друга след нея … тишина.
Отварям капака, ароматът ме удря в носа. Бели, малки облачета се усмихват и ми връщат вкуса на детството … „Приятеел, готова съм, опуках си пуканки, кажи сега как мина денят ти ..“