В главата връхлитат ме рими

ей тъй, ненадейно, без предупреждение.

Понякога щурави, често немислими,

прииждат, отиват си,

като гости нечакани …

Понякога радват ме, друг път ядосват,

понякога нежни, а понякога груби,

често нищо не казващи,

но настойчиви.

И от тези връхлитания си въобразявам,

че видите ли, за поетеса ставам.

А те ми се смеят,

шегуват се с моите творчески напъни,

но нявгаш решават да ме поощряват:

Реди ни, момиче, във стихове,

пиши ни на твоите листове,

в стройни редици подреждай ни.

Рисувай с молива извивки, ченгелчета,

да бъдеме ние по-красиви.

Ех, рими мили, кой вече използва моливи?

Бързо, бързо, натраквам ви на клавиатурата,

дорде като с магическа пръчица,

от главата ми не са ви изтрили,

мисли други прииждащи,

дошли без покана и без мотиви.