Вчера, погледнах аз в огледалото

жена синеока ме гледа от там,

жена синеока се гуши в косите си – червени и палави

а те, моля Ви, без никакъв свян

се вихрят насам и натам.

Снагата й дребничка, пред мен се извива,

лицето й бяло, познало следите на времето,

в усмивка пред мен засия.

Познайница моя отдавна е,

в живота със нея вървим ръка за ръка.

Метлата понякога заедно яхаме,

понякога вършим добрини по света.

Години минават, редят се картини,

в които малко момиченце, заедно с батко си

вдига къщи картонени и в смях се заливат щастливи.

После тя броди по пътища, среща приятели

и милите хора, даряват й спомени

и мила, и нежна тъга …

Очите ни срещат се, нищо не казваме

протягам ръка, светлината изгасва,

жената се скри … може би …