Всички котки, които идват в двора са ми любими. Всички са деца на Кичка, естествено си приличат. Което ме навежда на мисълта, че Катерина не е нейно коте.

Появи се в една студена зимна събота през миналия януари – много гладна. Дойде пред стълбите и замяучи жално. Добре дее, отивай да ядеш от тигана, и за теб има, казах й усмихнато. Оттогава идва, нахранва се и заминава. Не ме допуска до себе си, не дава да я галя. Днес се застоя, вероятно защото Кичка я няма. Дойдоха двете със Сивелия. Нещо се назландисваха на храната, но въпреки това я изядоха. Сивелия си тръгна следобяда, но Катерина продължи да спи на стълбите. Ето я, умислена – отново не ми позволи да я погаля, но поне позволи да я снимам.