Слизам на спирката, а там-

хора с мрачни лица

в черно облечени,

скрили в маските свойте лица,

някои пушат –

безизразно забили поглед в земята,

може би слушат как туптят им сърцата,

а може би немеят в шума на града.

Всеки е тръгнал нанякъде в ранната утрин,

нарамил раница натъпкана с нерви …

В метрото – картината същата

всеки в телефона загледан,

скролва със пръсти –

съдбата различна в дисплея си търси

да се порадва на чуждите радости

или да завиди и да почупи пръсти

защо несправедливо тез радости нему са отнети

как раницата от нервите да изтърси

да закрачи в града милионен

с усмивка и по-цветни мисли.

Как изпуснаха радостта в сивотата,

не съзират света побран в росата,

листата дървесни не радват ги вече

ни смехът на децата радва ги вече,

топят се в града милионен,

с бетона ведно се сливат –

глава тръсвам, поглеждам нагоре

към небето красиво и синьо,

отлепям душата си,

надалеч политам –

цветна, безбрежна … търсеща, бликаща