8 август 1987 г.

Телефонът звъни продължително в коридора.

– Тръгваме, ще пристигнем след около 4 часа. – чувам в слушалката.

Добре, лек път! – отговарям и поставям слушалката обратно върху телефона. Развълнувана, влизам в една от стаите на апартамента, съобщавам, че са тръгнали и се включвам в шетнята. Някой реже зеленчуци, други белят картофи, слагат се покривки върху масите, редят се салфетки, прибори… Не са минали десетина минути и телефонът отново звъни. В последната седмица звъни непрекъснато, непрекъснато се доуточнява нещо, годежният ден предстои.

– Вуйчо се обади, че е станала авария в Химкомбината и трябва да го изчакаме… – Затворих и тръгнах към кухнята. В дългия коридор се разминаваме с кака Роси:

– Миленче, искам да ти кажа – подхвана тя с нейното красиво и звънко като на писана камбанка гласче.

– Кажи ми, како Роси – обичам тъмнокафявите й, почти черни очи, а около тях буйните й черни къдрици. Перва с ръка едната си къдрица:

– Миленче, знам, че сега не ги мислиш тези неща – спира за малко, като че ли се колебае дали да продължи – обаче, искам да знаеш, че сега всичко е хубаво, романтично, любовно, но след това ще дойдат децата, ще тръгнат на училище, той ще е някъде на учение, на теб ще ти се прииска при мама, обаче няма как да си дойдеш, задължения … – и не довършва. Стоим вгледани една в друга.

– Како Роси, на теб казаха ли ти ги тези неща преди да се качиш на влака с батко Велинчо – усмихнато я попитах …

– Аха… казаха ми ги.

– А ти? Послуша ли ги?

– Ми не – знаех отговора. Разбира се, че не ги е послушала, нали бях шаферка на сватбата й с батко ми Велинчо и кой друг, ако не тя, знае какво е да създадеш семейство на стотици километри от родния дом.

Звънът на телефона набързо сложи край на разговора. Вдигам:

– Вуйчо каза да тръгваме без тях, защото трябва да остане в завода. Така че ние тръгваме.

Влязох в кухнята – Тръгват без вуйчо му, той ще пътува по-късно. – и излязох.

Чух, че някой излезе от стаята и ме последва в коридора. Беше татко:

– Милено, да ти кажа, докато е време, ако ми кажеш, няма да те даваме – милият той. Гарджето не просто отлита от гнездото и поема собствен път, ами ще свие собствено гнездо на онзи край на България. Сам самичко сред непознати хора на край света – кой ще му помага, когато е в беда … А може би се опитваше да ми даде възможност с достойнство да се измъкна от даденото обещание …

– Ако искате ме давайте, бе приятел, аз отивам.

И пак телефонът – Вуйчо каза да тръгваме, те също тръгват, ще пристигнем заедно.

– Хайде, чакаме ви, лек път!