- Напои ли юрдечетата?
- Не съм. – и тръгнах към двора да ги подбера. Взех една вършинка, събрах ги и тръгнах към портата. Лятната ваканция на село при маля и дядо. Като се скриеше слънцето зад къщите и маля ме пращаше да напоя юрдечетата на селската чешма. Клатушкаха се пред мен и връткаха опашките наляво – надясно. Малки жълти пухкавелчета. Винаги изглеждаха усмихнати. Пътят беше равен и мъничетата бодро крачеха по него. Последните 50 метра към чешмата бяха стръмни надолу. Спускането мина безпроблемно. Каменната чешма вероятно е строена по турско време, имаше повече от десет корита. Вдигнах едно по едно юрдечетата и ги оставих да плуват в коритата. Харесваше ми да ги водя, ноо … обратният път си беше труден. На половината нанагорнище юрдечетата едно по едно да се изморяват и просто спираха. Някои се изтъркулваха надолу. Не ми оставаше нищо друго освен да започна да ги пренасям до равната част на пътя. Обаче още на второто и аз се задъхвах – на осемгодишна възраст, моите двайсе кила, нямаше как да пренеса десетината юрдечета. И винаги се притичваше на помощ възрастната баба на бат`Начко:
- Пак ли тебе пратиха чоджум – беше се надвесила над мен с празна кошница и започна да прибира юрдечетата в нея. Хвана ме за ръка, в другата носеше кошницата с мъничетата и ме заведе до кръстовището до титьови. Сложи кошницата на земята и наклони леко надолу – юрдечетата излязоха едно след друго и бодро се заклатушкаха по равния път към малини.