„Маминка ти вече беше починала, едната вечер като отидохме при дядо ти на Правенци, навечеряхме се, прибрахме масата и се заговорихме. Спомни си за фронта. Трябвало да превземат някакво място. Пращали групи една след друга, все не успешно, убивали ги, не можели да го превземат. Дошъл ред на дядо ти да атакува с неговото отделение. Нападат, обаче ги избиват почти всичките. Дядо ти останал невредим, немците вървяли между телата и с щиковете мушкали падналите войници, да не би да е останал някой жив от тях. Той като вижда какво правят немците, затрупва се с тела на загинали войници и немците минали покрай него без да го открият, че е жив. Лежал затрупан и си мислел: „Аз израснах без баща, моите деца и те ще израснат без баща“. Като заминали немците, ами сега, как да се върне, той е в тила на врага. Съблякъл на някой от немците дрехите, облякъл ги и тръгнал към тяхната част. Когато стигнал до неговите хора, развял бял плат, че се предава, обаче нашите войници стреляли, той викал: „Не стреляйте, аз съм младши сержант Петров, не стреляйте…“, но те стреляли … един от войниците му познал гласа и се развикал „Не стреляйте, бе, това е Петров, бе, не стреляйте …“