Modra`s house

Не бях едро дете, бих казала дори, че бях слаботелесна. От първи до трети клас все 20 кила бях, нито надолу, нито нагоре. Щиг-лец. Ученическата ми чанта беше по-голяма от мен. Правоъгълна, хоризонтално разположена, с две презрамки, ушита от дебела кожа. Огромна, тежеше сигурно тон. И вероятно два пъти се нанасях на нея. Носех я някак си, сега като се замисля, май не съм се замисляла дали ми тежи. То и да се замислиш има ли смисъл? Мяташ я на гръб и ма`аш гащи с нея до училище и обратно. Кой ще те води до и връща от училище? На връщане като че ли по не ми тежеше, защото с Тихомира и Емилия се надприказвахме по улиците и не можехме дума да вземем една от друга. Три малки хихикащи момиченца. Тихомира често вървеше с нас до блока на Емилия и после се връщаше до тях, Емилия хлътваше във входа, а аз поемах надолу сама. Две опашки вързани с черешки се веят над огромна раница, а под нея ситнят две малки крачета, обути в три четвърти бели чорапки и черни сандалки. Зяпах по облаците, винаги съм обичала да гледам какви фигури рисуват в небето, зяпах и не гледах къде вървя. Понякога, усещах, че поемам към облаците: „Къде зяпаш, Миленцо?“ ме връщаше към реалността ведрият глас на батко ми Павлин. Връщаше се от училище, учеше във Втора гимназия и често се срещахме по пътя. По точно той ме застигаше. И като видеше самоходната раница, хващаше я за дръжката и аз увисвах във въздуха. „Пусни ме, бе баткоо…“. „Таз раница не ти ли тежи, дай я тука.“ Заситнявах до него, по-точно подтичвах след големия му разкрач. Завеждаше ме до входа и ми връчваше товара сама да си го мъкна по стръмните стълби до петия етаж. Батко ми Павлин, леля Стефка и чичо Данчо живееха в съседния блок. Чичо Данчо беше първи братовчед на майка. А съпругата му Стефка, беше учителка по руски език. Когато излезех да играя с децата, често отивах до тях. Отивах и чуках на вратата, че не стигах звънеца. Къде им е бил акълът на строителите по онова време да монтират звънците в небесата, че да не могат малки момиченца като мен да звънят по вратите на хората. Понякога някой преминаващ съсед натискаше звънеца вместо мен. Леля Стефка ме слагаше да седна на един стол и докато шета из кухнята, ми пееше или ми разказваше приказки на руски. „Миленцо, искаш ли сладко от смокини?“ „Искааам!“ Излапвах набързо двете смокинки в малката стъклена чинийка и хуквах навън да играя на ластик.