„Винаги съм се чудел“ – замълчава, като през това време с една пръчка, въвежда ред сред пилетата, да не се будат на хранилката – „защо военните не започнат да отглеждат пуйки? Пи-пи-пи …“– и завръща с пръчката пилетата, които се отказват да ядат. „Ти да се махаш оттук, досега ядохте.“ Отказва една кокошка от намерението й да дойде да кълве заедно с пилетата. Стоим с татко двамата на един дънер на двора, в сянката от къщата в горещия летен следобед. От дете обичам да седна до него, докато той работи и да си говорим. За всичко – от това как се зида кокошарник, до това, че военните трябва да започнат да отглеждат пуйки. Докато се чудя как да му обясня, че армията, като част от цялата държава, е дала възможност на разни люде да печелят от нея и отдавна храненето на личния състав е прехвърлено на фирми, и то не чии да е, а на наши хора, че помощните стопанства отдавна не съществуват и на никого и през ум не му минава, че може да отглежда пуйки. „Защото, приятел – отново прави пауза той – по-добър радар от пуйката, да ти кажа, няма. Хайде, на вас ви стига, отивайте да пиете вода. Чур, чур, чур, чууур“ – започна да вика малките пуйчета да се хранят. Тук вече ме изненада и още преди да го попитам какво има предвид, той продължи: „Ето, виж ги накъде гледат сега, след малко от там ще дойде самолет“. Всички пуйки бяха изправили глави и гледаха на югоизток, след малко в небето се появи самолет, на поне 8000 метра височина. Отмина и пуйките продължиха да се разхождат из двора. Удивително, стоях и не можех да повярвам, в същото време ми стана смешно: „Добрее, още като се прибера в София, ще се обадя на генерал Гаврилов и ще му кажа за предложението ти, убедена съм, че ще го приеме. Обаче, сега като се замисля, ами нощем, пуйките нали са в курника?“ „Ееее, за нощем да си пускат станциите …“ се смееше татко. Пуйките отново вдигнаха глави, този път гледаха на северозапад. След малко се появи и самолетът над нас.