-Ииии, глей, глей, кви големи баири … ъхъ … – прекъсна татко тишината – как са се наредили един след друг, един след друг, ъхъъ …
Мълчаливо пътувахме към Певец. Сложих го да седне на седалката до мен, да ме контролира как шофирам: „Нидей го приближава, нидей, остъй го да бърза…“ – коментира по повод автомобила пред нас. Не изпуска случващото се на пътя и се възхищава на хълмовете. Наближаваме разклона за Велики Преслав.
- Дали има път напред, ей тъй през баирите, да стигне човек от другата им страна?
- Има, бе приятел, пред нас е Върбишкият проход, от там ходихме на Котата, помниш ли?
- Е, забрайл съм, коги е било туй, ехеее …
Бях малко момиченце, на осем години. Бреейй, и аз съм била малко момиченце. Хърбалет, сал 20 кила мокра. Сплетена на две руси плитки, ама не сламено руси кат блондинка, ами тъмно руси. Бяхме на почивка в почивната база на КТА Мадара, на бунгала. Тогава картите за почивка бяха по 20 дена. Сутрин отивахме в огромния, според моите представи, стол. Майка от предната вечер казваше, че иска да ни дадат обяда като суха храна. Връщахме се в бунгалата, вземахме някое друго одеало и хващахме баирите. Избираха някоя хубава полянка край реката. Майка бродираше нещо. Татко изваждаше длетата и дъските и започваше да ги дяла, за да сглобява я плодник, я магазин за кошер. Всичките му кошери бяха със сглобки, табиетлийски направени. Батко през това време вече си е осигурил жабешко бутче, завързал го е с въженце за пръчка и е легнал върху огромен камък с главата надолу. И като започне едно чакане и надлъгване с гигантски рак … с часове чакаше, но успяваше да хване рака – тъкмо да защипе бутчето с огромната си щипка и батко с рязко движение го изхвърля на сушата. Тринадесет годишен ще да е бил. Ловеше мрени и раци. Като наловеше мренки, майка ги завиваше във вестник и свежи листа и ги изпичаше в жарта от напаления огън. Винаги хапвах с апетит като сме гората, а в стола все се назлъндисвах.
Една сутрин с жигулата се изкачихме до котата. Татко спря колата на една поляна, повървяхме известно време по черен път, харесаха поляна, където опънаха одеалата. По някое време двамата с татко по пряка пътечка отидохме да вземем нещо от колата. Край пътечката имаше малка шахта, пълна с вода. Когато по-късно пратиха батко до колата, тръгнах с него, взехме каквото ни бяха поръчали и аз предложих на батко да му покажа пътечката, по която бяхме минали с татко. Когато стигнахме до шахтата, спряхме, стояхме и я гледахме като омагьосани водата. Батко поиска да му дам ключовете за колата и докато му ги подавах – цоп, паднаха във водата. Опита се да бръкне с ръка, ноооо, нямаше дъно. Бегом стигнаме до майкини, аз естествено ревейки. Взе татко една пръчка, потопи я в шахтата, за да види колко е дълбока, но не, не стигна до дъно. Резервните ключове за жигулата естествено бяха в Шумен. Ами сега …
Поразходи се насам – натам, откри захвърлена тенджера. Оказа се пробита, но въпреки това татко започна да изгребва водата. Хленчех виновно отстрани, татко изгребваше, батко като по-голям вероятно се чувстваше виновен и мълчеше. Ур-ра, ключовете светнаха на калното дъно на шахтата. Брееейй, размина ми се боят.
- Гледай, гледай как е нацъфтяла рапицата – върна ме към действителността татко – сега пчелите ти ако бяха тука, щяха набързо да напълнят магазините.
Бяхме подминали вече Преслав, пред очите ни се ширнаха жълтите рапични полета, насред тях, някой умен преславянин беше посадил в плодородната земя фотоволтаични панели. А в Певец пролетта ухаеше, пчелите на съседа жужаха и черната котка ни посрещна на вратата.
07.05.2026
Шумен