Къщата на Модра

21.45 е, нейде из София, добре де, недалеч от Централна жп гара. Излизам си доволна, че и този път не успях да се удавя в басейна, студено ми е, но приятно студено … нищо, че косата ми е все още влажна от плуването. Приближавам паркираната си на зелена зона кола … хм, може би е време да й подаря едно миене … абе ще пропусна и тази седмица. Влизам, врътвам ключа, двигателят тихо жужи, купето се изпълва с английска реч – моите упражнения по английски … включвам фарове, десен мигач и баавно тръгвам по локалното: осъзнавам, че ако карам направо, излизам на булеварда и има да си кааарам къде Люлин. Къде ли ще намеря да направя обратен завой по Сливница? Съзнателно не виждам знака „Направо и надясно“, щрак, включвам левия мигач, завивам на ляво, оглеждам, че няма коли по другия булевард и решавам вместо гордо да пресека цялото кръстовище, да направя по-малкото нарушение и да завия надясно към кръговото на Лъвов мост. Пъпля внимателно и се насочвам към кръговото, когато в огледалото за обратно виждане фиксирам сини светлини. Хихих, внимателно се приближавам към бордюра и спирам. Сините светлини спират зад мен. Наблюдавам в огледалото как служителите стоят в колата и ме наблюдават. Престрашиха се, слязоха. Възпитано си свалям стъклото, приближава се служителят на реда, слага си черната плетена шапка и чинно се представя „Младши сержант Иванов“. Преглътнах „Приятно ми е“ и вместо това със звънлив глас и грейнал поглед произнесох „Добър веечер!“. „Може ли документите, госпожо?“ „Мооже!“ – казвам ухилено, гаче насреща ми е първият ми приятел. „Момент да светна!“ и цък, с пръст закачливо натискам ключа за осветлението в купето, отварям внимателно чантата, изваждам кутийката за документи (сувенирен подарък от Ирландските железопътни линии) – „Това са ми шофьорската книжка и талона“ … служителят ги поема внимателно; „…това ми е личната карта“ – тя също вече е в ръцете му – „Може ли и талончето на колата?“ – „Разбира се“ – ведро отговарям аз – бръквам в друго отделение на дамската си чанта … Какво чудо, сутрин по половин час стоя на входа на банката и ровя в чантата, за да си открия магнитната карта да се чекирам, а сега все едно някой услужливо ми подава документите от нея … Изваждам тефтерчето с документите на колата, вадя талончето и му го връчвам с нескрита тържественост – в очите му проблясва пламъче – „..ако може да видим докога е техническият преглед“ – „разбира се, защо не“ – „аха, до края на този месец е“ – констатира с помръкваща интонация … „Госпожо, знаете ли, че направихте две нарушения?“ „Мооже, не споря, признавам си, че ми е напълно непознат района, нямам идея къде щеше да ме изведе локалното и затова завих насам.“ „Ама насам не може, минахте и на червено … и ляв завой нямате…“ „Червен светофар ли имаше?“ – Искрено учудено питам аз. „Има, елате да Ви покажа.“ „Ами няма нужда, напълно Ви вярвам и няма да слизам.“ „Да, но трябва да слезете, защото ще Ви напишем акт.“ „Чудесно, гяволъкът трябва да се плаща … няма да слизам, като го напишете, ще ми го донесете да го подпиша.“ Отсреща очите се разтварят широоко: „Моля?“ „Еми като правя нарушения, ще трябва да си ги плащам …“ Тишина, погледът на младежа се мести ту към мен, ту към документите ми: „Вие актове досега имате ли?“ „Златният ми талон е в ръцете Ви…“ Разглежда внимателно талона: „Така, точки няма да Ви вземаме, но тези две нарушения ще Ви струват 100 лева …“ „Сто, сто, колкото – толкова – пишете.“ „Ама, госпожо, Вие къде отивате?“ „Ми вкъщи, къде да отивам, бях на басейн и сега просто искам да си отида у нас …“ „Ама Вие не живеете ли тука?“ – „Ми не, не живея тук, тук бях на плуване, сега си отивам у нас …“ „Госпожо – младежът ме гледа в очите изпитателно – ние сега няма да пишем нищо … хубава вечер и приятна почивка“ и ми връчва документите … „Всичко добро и на Вас!“ Включих ляв мигач и се влях в затихващото софийско движение.