От години искам пуяка да нарисувам

със червения му гьоз

как пред пуйката пера издува

гюлю-гюлю, гюлю-гюлю – с ниския си баритон,

крачи, важничи в пернатия ни селски двор.

Обича покрива да инспектира

как дядо Пею керемидите е наредил,

дразни кучето, все в носа му се навира,

не позволява на петела да вири гребен

и да извисява тон.

Пуякът опашката подрежда,

Пера нарежда във мастилено ветрило,

тук-там вмъква други цветове,

а на шията проблясват закачливо

шарките от слънчови лъчи –

ей в този миг палитрата поисквам аз да грабна

да нарисувам всички цветове:

ту тъмно синьо, ту лила, ту пембе …

но видиш ли, дорде се мая, друг палитрата е взел

и нарисувал пуяци в безкрая

и с боите хубостта им на платното е предал –

вървя си в утринта по буливарда,

наслаждавам се на пролетната хлад

и в миг пред погледа ми грейва

мисирек не един, а два –

в полето снежно разпънали опашати ветрила –

ех, друг не спи, а възпява

с четки и бои пуешката красота

и мене друго не остава

с тез рими аристократичната осанка да възвеличая на селския пернат барон.