Като се заредиха едни морски вълни, пеперуди, паяжини, гръмотевици, светкавици, цялата природа се развихри в дясното ми око. Шок и ужас, ами ако го загубя, как ще създам шедьовъра на живота си. То сигурно световната история познава не един и двама успели еднооки художници, ама някак си ми се стори твърде рано да се разделям със зрението си. И докато пишех най-черните сценарии за бъдещето си, проведох кратко проучване на кое светило да се доверя и вече висях на опашка пред регистратурата на доскоро неизвестната ми софийска очна клиника. Зад стъклото се виждаха три служителки, а незнайно защо, опашката се беше извила пред работното място само на едната. Естествено, че опитах да застана пред едно от другите две свободни гишета, но тутакси бях върната обратно. Е, нямам избор, ще чакам. Когато се върнах на мястото си, новодошлата пациентка ми припомни вица за типичната българска действителност – един копае на улицата, десетима го гледат, но реших да не влизам в критичната нотка и се загледах в работещата служителка. Красиво момиче, работи бързо и възпитано, ама защо гледа толкова строго … „Ако се усмихне, – си помислих – ще грейне с цялата си красота“. И докато разсъждавах над липсващата й усмивка, тя ме покани. Обясних, че имам запазен час и й подадох личната си карта. Сръчно започна да попълва данните ми, задаваше ми въпроси, след което попълваше отговорите. „Вие в село Равнище ли живеете“ – обърна се към мен с грейнало в усмивка лице. Изненада ме с въпроса си, както и с нескритата радост в очите й. „Неее“ – също толкова ухилено и закачливо й отвърнах аз – „Живея в София.“. „Но сте родена там!“ „Неее, родена съм на съвсем друго място“. „Баба ми е родена там и имам роднини, които живеят в селото“-допълни тя. Знаех, че хората от опашката очакваха точно този диалог да се развихри, но определено и моят интерес беше предизвикан. „Таа-ка лии, в коя част на селото?“. Тук вече девойката се усети, че не е подходящо да продължим тази тема и ми каза, че после ще ми обясни. Попълни всичките ми данни, подаде ми бележките от плащането, каза пред кой кабинет да чакам. След няколко минути дойде. Беше толкова въодушевена, говорихме къде ни е къщата, кога сме я закупили, тяхната къща къде е, кои роднини живеят, приключихме разговора с размяна на телефони и обещание да ми гостува в къщата. Потънах в кабинета, капаха ми капки, святкаха ми в очите, впръскваха ми щуротии, гледайте нагоре, гледайте наляво, гледайте надясно, оглеждаха с лупи, без лупи … „Нямате повод за притеснение, това са обичайни изменения, няма нищо страшно“ Почти се разплаках от облекчение. На излизане от клиниката се отбих да кажа довиждане на новата ми познайница. Излезе да ме изпрати, много мило ме запита всичко ли е наред, разделихме се с взаимното утвърждаване, че се радваме от запознанството. Вървях еуфорично по улицата, вероятно съм изглеждала и странно с грейналата ми физиономия и широко разширените ми от капките зеници. Не спирах да мисля за странното ми запознанство – изглеждахме като две сънароднички, които живеят на хиляди мили от родното място, които от години не са срещали земляци и изведнъж каква щастлива ненадейна среща … Колкото и да е странен, светът все пак е прекрасен.
Категории
- Блогът (1)
- Естествени багрила (1)
- Къщата (3)
- Мигове (3)
- Вкусотии (11)
- Градината (7)
- Занаят или творчество (3)
- Знахарство (1)
- Керамика (7)
- Пчели и мед (1)
- Разхвърляни рими (22)
- Синеоки спомени (8)
- Срещи разни, безобразни (1)
- Ферментиране на храни (6)
Последни публикации
Последни коментари
- Modra за Идеята за Модра
- Милена Симеонова за Идеята за Модра
- Modra за Идеята за Модра
- Мария И. А. за Идеята за Модра